„Нова земя“ е последният голям роман на Иван Вазов и може би най-широкото по замах му произведение – летопис на цяло поколение в часовете, когато България се ражда наново.
Действието започва в горещия юли 1877 г. Бяла черква гори. По стръмната урва на Амбарица пълзят върволици бежанци – граждани и селяни, стари и млади, – бягащи от башибозуците след оттеглянето на генерал Гурко. Сред тях е и двайсет и двегодишният Найден Стремски – образован в Цариград и лицея, влюбен в свободата, облечен за прикритие в турска офицерска униформа. Баща му е заклан в балканската долина. В бягството Найден спасява живота на младото момиче Невянка и на редица съграждани, преди двамата да се изгубят из непознатите планински самотии.
С освобождението на Северна България историята се разгръща. Русе – новоосвободен, все още под руска администрация – се превръща в сцена на социална панорама: граф Марузин пише иронични писма до своята любима в Москва, стареца Мачухонски открива с умиление „родната си“ България, която не познава, а Найден се влюбва в надменната Драга Филович и влиза в сблъсък с пустия кавалер Веригаров. Вазов рисува с едновременно добродушие и горчивина контраста между идеалите и действителността на свободата: европейски конституции в скотовъдна страна, атлазени рокли и цървули, патриотизъм и карикатурни честолюбия.
Това е романът за онова поколение, което е преживяло края на едно робство и началото на нещо несигурно и бляскаво – за хората, наречени да обитаят „новата земя“ на свободата и да я изградят от нулата, с всичките им слабости, страсти и неугасима надежда.