Близо четиридесет лирически творби — елегии, сонети, балади и кратки любовни изповеди — изграждат тази стихосбирка, в която младежка тъга и неосъществена любов вървят ръка за ръка. В „Уморен“ гласът на поета се скита „низ беззрачна и зловеща тъмнина“, питайки дали щастието изобщо ще го споходи; във „Вечерен трепет“ той вече пита кой ще му „спре ръката“ в часа на „гневната разплата“ — стих, който читателят трудно подминава, знаейки как ще завърши собственият живот на автора. Редом с тази тъмнина греят и нежни, чувствени стихове като „Забрава“, „Целувки“ и „Бяла нощ“, в които любовта е кратко убежище от неволите, преди отново да отстъпи място на раздялата, изневярата и самотата в „Елегия“, „Измяна“ и „Прошка“.
Бояджиев пише в годините, когато българската поезия започва да се откъсва от патриотичната риторика на следосвобожденската епоха и да се обръща навътре — към индивидуалната психика, тревогата, еротиката. Като преводач на Лермонтов, Тургенев, Горки и Тютчев (на когото посвещава стихотворението „Копнеж“) той внася в българския стих интонации, непознати на повечето свои съвременници; годините му като секретар на българското консулство в Марсилия (1907–1909) добавят и друг, по-южен регистър — „Испанка (Habanera)“, „Tempi passati“ и самата „Марсилия“, с нейните кръчми, пристанищни улици и „смеха ридающ на продажните жени“, звучат сякаш писани от човек, прекарал твърде много вечери сам в чужд град.
Заедно с Димчо Дебелянов, Бояджиев е сред първите майстори на елегията в българската поезия, но за разлика от Дебелянов не доживява признанието си: стиховете му излизат пръснато из вестници и списания приживе, а първата му книга се появява чак шестнадесет години след смъртта му. На 12 юли 1911 г., на тридесет и една години, той слага край на живота си в София заради нещастна любов — и тъй стиховете му за „сподавения вик“ като единствен чар на живота остават не просто лирика, а свидетелство.